Винаги ме е боляло,когато видя самотно изоставено дете.Страшно обичам децата и животните,и винаги,когато отида някъде на почивка,около мен се въртят и от едната и от другата порода:) Ненавиждам игричките и не вземам участие в такива,каквото и да ми струва това.Но безкрайно много си падам по игрите,особено тези,които не са свързани със спорт:)Въпреки,че имам спортна фигура,тя просто си ми е дар от природата и единственият ми спорт е да плувам максимално често и дълго в период от 10 дена през лятото в морето.Това е едно от природните явления,в които съм вечно влюбена...морето-обожавам го и бурно и тихо и сутрин и вечер и във всеки сезон.Научила съм доста деца да плуват,кой знае защо с мен се отпускат и не се страхуват от водата,дори ако глътнат малко водица:) Е,това е единственото,което не му харесвам на морето-вкусът:)))))С миризмата се свиква:))))Винги нося разни игри от сарта на Монополи,Не се сърди човече,Бинго,Хоп-стоп,Скрабъл и играя с дечурлигата до посиняване:)Понякога не искат да ме пуснат да тръгна с големите на заведение..налага се да ги водим и тях:)Родителите са страшно доволни,че някой се занимава с тяхното поколение, а те могат да ходят в някое капанче...А каква олелия настъпва,когато се затичаме вкупом да скочим в морето:)))Заслужава си човек да живее дори само за тези няколко мига на щастие.Или когато играем на онази плажна игра,в която отборите трябва да бутнат забодените в пясъка клечки с помощта на подръчно средство.Аз се научих вместо камък да използвам джапанка,че много боли,ако те пернат:)))
Та,когато видя дете,не мога да не се отзова на молбата му.Колко банички съм купила,колко дребни парички съм им давала,колко подаръци съм им правила.Подарявам им неща от сорта на тетрадка и химикалка и им показвам букви,карам ги да ми рисувят усмихнато слънчице,къщичка с вратичка и прозорче,дърво,разперило клони...На по-талантливите подарявам блокче или скицник и комплект флумастери.Говорим си...Оставям ги да се стоплят при мен през зимата,въпреки че след това се налага да проветрявам.Опитвам се да ги предпазя от това да започнат да дишат лепило.Макар че тук обикновено не успявам...понякога идват миришещи на лепило...карам им се,със свито от болка сърце.
Един ден към мен се приближи едно същество,в което разпознах дете,което отдавна не бях мяркала и чак тогава разбрах,че е било момиче))Казах и го.О,колко си пораснала,станала си много хубаво момиче!Усмивката разхубави личицето и...а фигурката и като че ли се поудължи още малко:)Разказа ми за семейните си неволи...не мога да помогна...попитах дали и трябват парички да яде...изчерви се.И аз нямах много,но и дадох всичко /гадост,50 стотинки/.Взе ги и ми благодари и ми отправи разни пожелания,а аз я изпратих с поглед,мислейки за по-нататъшната и съдба..нищо хубаво не я чака...мъка.
След около 15 минути гледам пак идва.И ми поднася едно карамфилче с пречупена дръжка и ми казва-за тебе е,како и ме гледа с едни грейнали очички...
Целият ми ден бе щастлив,казвам ви,все едно някой обичан от мен мъж ми бе подарил огромен букет рози.Усмивката,тихият глас,и цветето...Още пазя изсушеното карамфилче в една книга.А в сърцето си пазя спомена за детето,което бе изпросило отнякъде цвете,за да го подари на чужд човек.
posted by lus @ 2:09 AM
<< Home